|
|
 Глог 23:11 |
|
|
БЪЛГАРСКИТЕ ФЕСТИВАЛИ МЕЖДУ ВИТРИНАТА И УБЕЖИЩЕТО |
БЪЛГАРСКИТЕ ФЕСТИВАЛИ МЕЖДУ ВИТРИНАТА И УБЕЖИЩЕТО
(тезиси въху празничния художествен показ у нас)
Текстът е публикуван в сборника “Памет и настояще”, Русе, 2004, с.61-65
Предложеният текст се основава на изследванията на автора върху природата, особеностите и съществуването на фестивалите за художествена култура(1). Анализът на този феномен неизбежно стига до поредица от въпроси, свързани с темата на настоящата дискусия. Така например, масовото разпространение на фестивалите е съчетание на модерна културна практика и пренесени във времето традиции. Тяхното изследване предизвиква повече въпроси, отколкото отговори, но при всички случаи предоставя големи и нови възможности за осмисляне на процесите в съвременната култура.
Фестивалът, като част от празнично-игровата култура, със средствата на интензивните колективни преживявания, обобщава в себе си възможностите за усвояване, пренасяне и създаване на ценен опит, който гарантира целостта на общността. Утвърждаването на фестивалите в епохата на модерността от последните двеста години има пряка връзка с няколко важни обстоятелства. На първо място – с възникването на художествените професии и многобройните възможности за тиражиране на произведения на изкуството. На второ място - с нарасналото производство на художествени ценности и влиянието на пазара, които от своя страна създават целия сложен конгломерат от дейности под общото наименование “индустрия на свободното време”. И накрая, фестивалната практика, пренасяйки от културната традиция мярата на изключителност, уникалност и автентичност, се оформя като своеобразна алтернатива на тенденциите към рутинизиране и тясна специализация в днешното общество.
За да се осмислят по-добре процесите в художествената култура, които имат пряко отношение към съществуването на фестивалите е необходимо да се направят някои важни уточнения за социалната роля на изкуството днес.
Художествените дейности започват да битуват с важна хуманизираща мисия.
Те престават да бъдат просто средство за забавление, разкош или да подсилват религиозното чувство. Чрез тях модерният човек се стреми да конструира смисъла, завършената цялост в нарастващото противоречиво многообразие на собствения му опит. Тази задача не може да се осъществи с конвенционалните възможности на всекидневието или рационалните обяснения на науката, доколкото те са просто средства и се занимават с подобряване на технологията на човешкото съществуване. Не може да се реализира и чрез религията, защото тя не е в състояние да даде в достатъчно конкретно завършен вид съществуващото многообразие в човешкия опит. Именно изкуството и по-скоро ритуалното му приподнасяне, предизвиква съвременният човек да пребивава едновременно в конкретната предметност на условните художествени изображения и в своя собствен смисъл.
“Отбирането и празнуването на фактите” в съвременното изкуство се постига по два начина –първия, чрез грижата и попечителството на мецената (в лицето на държавата или публични фондове). Тук се афишират преди всичко морални и идеологически призиви - например в действителността ни отпреди петнадесет години изкуството се представяше като “мощно средство за възпитание и пропаганда”. Вторият начин, чрез който художествените послания се въплъщават в реалността се съдържа в безпристрастните механизми на пазара. Някои от тях генерират огромни финансови резултати и са в основата на икономическия просперитет на много градове (фестивалите в Единбург, Залцбург, Кан, Байройт). И това е така, защото като продукт на предприемчивото бюргерство, фестивалният кодекс се основава на бягството от сложните, непрактични и неразбираеми условности на традицията, оформена от религиозния култ. Но от друга страна
фестивалите днес активно произвеждат митове за съвършенството, майсторството, признанието, успеха... Всеки художествен празник генерира ентусиазъм, чиято цел е обожествяването на артиста в най-широкия смисъл на думата. Следователно фестивалите са своеобразни острови на сакралността, съхранена от миналото. Поклоническите акции днес обаче съществено се различават от времето на традиционната синкретична култура. Ако в края на Ренесанса изкуството води скрита борба с едноизмерния формализъм на религиозния култ, то сега проблемът възниква от безапелационния начин, чрез който художествената реалност преминава от необикновеното към обикновеното. Така изкуството отново е сведено до незначително приложение. В миналото - заради строгите ограничения, които му е отреждала религиозната литургия и стремежът към показен светски разкош, а сега - заради лекомисленото своеволие, с което "подслажда" пъстрото и бъбриво всекидневие. И в двата случая се губи пълноценното индивидуално отношение, което най-общо е свързано с дълбоки и трайни преживявания. Чрез заявената категорична и недвусмислена "социална поръчка" изкуството е заплашено да изчезне в нестройния порив от човешки действия, които са обречени да бъдат неизпълнени в целостта си поради липсата на тревога за своя смисъл.
След тези общи разсъждения за природата на художествените фестивали – нека да се опитаме да отговорим на въпроса:
каква е спецификата на българската художествена фестивална практика?
Тук съществуват някои интересни противоречиви тенденции в националната ни традиция. Първо, поради ред причини в България се оказва невъзможно дълготрайното и постъпателно разрастване на художествената продукция, но от друга страна. нашето изкуство остава задълго в орбитата на фолклорната изразност и съхранява уникален художествена опит. Второ, съществува хронична липса на уважение и респект към дейността на участниците в националното ни духовно производство. Това често превръща публичното представяне на художествена култура в еклектичното и повърхностно подражание на чужди образци. Но от друга страна бележи нашата празнично-игрова традиция със своеобразен демократизъм, който упорито се съпротивява на неразбираемите авторитети. Трето, представянето на изкуството у нас често се подчинява на пропагандни идеи и в значителна степен е лишено, както от смисъла на трансценденталния опит, така и от логиката на икономическите закони. Но от друга страна, увлича в организацията на художествени събития много изявени творци-интелектуалци с идеята за популяризиране на художествените ценности сред широки социални слоеве.
Конкретно-историческият анализ на българските фестивали от последните няколко десетилетия поставя на дневен ред въпроса за сложните отношения между държавно-политическите структури и художествено-творческите процеси в културата. В този смисъл бихме могли да илюстрираме битието на българските фестивали чрез две метафори:
витрината и убежището.
Какво по-конкретно представлява витрината? На нея всичко трябва да е привлекателно. Витринният показ налага безапелационно еднозначната преценка, която обезсмисля всеки диспут за конкретните качества и недостатъци на неговия предмет. Внушава оптимизъм, бодрост и приповдигнатост.
Скривалището е нещо друго. Неговото предназначение е не да показва, а да скрива. Битувайки в скривалището ние се опитваме преживеем страшното и несигурно време - казано с други думи - да оцелеем поне физически. За целта е необходимо да се маскираме. Известно е, че маската представя крайни състояния на човешката душа като застинал образ извън непосредствения опит-т.е. има метафизично значение.
През последните петнадесет години нашият живот е белязан от перманентна вътрешна разколебаност и неуравновесеност. Песимистичният патос на тревожността като че ли е на път да се превърне в постоянно психологическо състояние – независимо какво се случва в непосредствения живот. Следователно маската, която си поставяме има подобни характеристики.
Какво постигат в тези условия инициативите за празнуване на изкуство? Те “си играят” с катастрофичната реалност на всекидневието като упражняват своеобразен “фестивален терор”. Ставаме свидетели на все по-ескалиращи като количество културни “събития” на фона на все по-закърняващо всекидневие на културата, което се поддържа от широката и скъпоструваща мрежа на бюджетно финансирани институции. Това е така, защото празниците се правят “най-лесно”.
А нима не наблюдаваме сходен процес в икономическата ни реалност? През 90-те години на ХХ век у нас частната инициатива (доколкото беше съхранена в социалната памет) разгърна своите възможности изключително със средствата на бързооборотните “лесни” дейности за извличане на печалби – търговия, услуги, лека промишленост, занаяти. Всички те не изискват големи капиталовложения и сравнително бързо постигат осезаем резултат като по този начин се вписват най-добре в конюнктурата . Обратно – така наречените структуроопределящи отрасли, съзнателно или не, бяха оставени на произвола на съдбата. Като резултат - икономическата ни структура е безкрайно осакатена и непригодна за съвременните условия
По същия начин са разположени реалностите в нашата културна действителност. Фестивалите са най-бързооборотните “лесни” дейности с най-незабавен публичен ефект при относително най-малко капиталовложения. И естествено там най-масово се осъществява частната активност. Още повече - фестивалите са много удобен инструмент за PR инициативи от всякакъв род. Дейностите, свързани с културно строителство, художествено творчество или съхранение на културно-историческо наследство изискват по-дългосрочно планиране на процесите - нещо, което не може да се осъществи в условия доминирани от психологията на оцеляването.
Днес фестивалите у нас манифестират нещо различно в сравнение с близкото минало. Тогава, във времето “витринните” културни празници, художествените творци се качваха на висок подиум. Общество им ръкопляскаше, макар и невинаги да разбираше за какво точно. Днес културните празници от типа “убежище” се възприемат като "пир по време на чума". Общество се възмущава, но поне за кратко се отменя чувството за безизходица, с което живее. Затова и фестивалите са някак си все “по-купонджийски”, като пиянството, което трябва да ни кара да забравим за жалкото си съществуване. Манифестира се не артистичния талант, а целенасоченото бягство от катастрофичното всекидневие. Тази подмяна на целите в празничния художествен показ у нас превръща изкуството отново в незначително приложение. В близкото минало то беше сведено до придатък на идеологията с тази разлика, че тогава властта се беше погрижила да създаде една система, която да гарантира неговото функциониране. Сега, както в икономиката културната инфраструктура е сериозна увредена.
При това положение
съвременният български фестивал има два възможни изхода: капсулиране (превръщането му в недостъпен за “простосмъртните” елитен клуб по интереси, който афишира пред обществото определена кауза) или комерсиализиране (превръщането му в луксозна опаковка на бързоразвалящи се стоки, която постмодерната консумация още по-бързо отхвърля). И в двата случая е обречен да не изпълнява своето автентично предназначение.
(1) Кутин, Л., Фестивалът като феномен на художествената култура, Варна, Сталкер, 2004
|
25 Февруари 08, 23:11
 Коментари (146)
|
|
kutin.dir.bg 
